ǀ Español ǀ English ǀ Български ǀ Français ǀ Italiano ǀ Português ǀ Deutsch ǀ Русский ǀ
Нападението на Хамас срещу Израел в събота, 7 октомври, предизвика незабавен военен отговор от страна на правителството на Нетаняху, което обяви състояние на война и започна системни бомбардировки на ивицата Газа. Междувременно, под аплодисментите на режима на аятоласите, Хизбула се възползва от ситуацията, като изстреля ракети към Израел от ливанската граница. Сраженията вече са причинили смъртта (към 9 октомври) на повече от хиляда души между израелската държава и ивицата Газа, както и хиляди ранени и отвлечени. През следващите дни и месеци мизерията и страданията на работниците и от двете страни ще се увеличават, което ще задълбочи тежките условия за по-голямата част от населението, както в Ивицата, така и за обеднелия пролетариат в Израел.
В допълнение към мизерията, която палестинските пролетарии трябва да понасят както в Ивицата, така и извън нея, при съществуващия режим на сегрегация в Израел, се наблюдава и по-общ процес на пауперизация на пролетариата в региона като цяло след ковид пандемията и избухването на войната в Украйна: повишаването на цените на суровините, енергията и хранителните продукти вече държи под прага на бедността половината от арабските семейства в Израел, повече от една пета от еврейските семейства и почти цялото население в Газа – този голям бежански лагер, който се издържа от трохите на ООН.
Какво е накарало Хамас да действа сега? Със сигурност не защитата на интересите на пролетариата в Газа, който отново е изложен на израелските бомби. Изненадващата атака, която доведе до ескалация на вече дългогодишния конфликт, не може да се разбира като отговор, мотивиран от народния гняв срещу израелската окупация. Няма такъв «палестински народ», не съществува недиференцирана единица от потърпевши хора, които отговарят геройски на своите стари агресори. Пролетариатът в Газа, който допреди няколко месеца протестираше срещу режима на Хамас, срещу прекъсването на електрозахранването, недостига на храна и жестоките репресии от страна на правителството, не споделя същите интереси като подчинения апарат на режима на аятоласите, нито като «храбрите» милиции, които използват цивилното население на двете страни като жив щит. Израелският отговор на нападението може да разпали отново националистическото свиване на редиците и от двете страни на конфликта, но не може да отрече този факт.
Понеже трябва да се каже ясно и категорично: силите, които действат и от палестинската, и от израелската страна, са дълбоко реакционни. От самото създаване на държавата Израел през 1948 г. регионът остава просто още една фигура на шахматната дъска на глобалната междуимпериалистическа борба. Израел бързо се позиционира като пешка в служба на интересите на САЩ. Оттогава насам, както при управлението на Израелската партия на труда на Бен-Гурион, така и при различните консервативни правителства, той провежда системна сегрегация и репресии срещу палестинците вътре и извън границите си, както и милитаристична и секуритарна политика, която досега служи за отклоняване на вниманието от дълбокото социално неравенство сред еврейското население. От своя страна, различните фракции на палестинския национализъм след британския мандат възникват под панислямистката египетска егида на Мюсюлманското братство, а по-късно под светския чадър на сталинизма при Насър, за да преминат след разпадането на СССР към Иран като регионална сила. Под формата на политически ислямизъм или сталинизъм военният апарат на палестинския национализъм винаги е бил свързан с най-реакционните прояви на ХХ век. В края на краищата не би могло да бъде другояче: както Роза Люксембург е посочила още десетилетия по-рано в дебата си с Ленин, всяко националистическо движение може само външно да попадне под крилото на една от великите сили в империалистическата борба, а вътрешно да потисне всички класови прояви, за да закрепи вътрешното единство срещу националния враг.
Реакционността подхранва реакционност и двете се нуждаят една от друга. Независимо дали Нетаняху е знаел или не за нападението на Хамас, дали е пренебрегнал или подценил мащаба му, или просто е решил да го остави да се случи, за него беше много удобно да затвори редиците си в разгара на политическа криза в правителството му и при заплахата, че ще бъде съден за корупция. От своя страна, Хамас и Хизбула, както и самият ирански режим, по този начин получават момент на отдих от нарастващото социално недоволство в трите територии, което в Ливан бе изразено в лозунга «Всички означава всички» — в това число и Хизбула — по време на протестите през 2019 г. и което в Иран е двигател на стачки и мобилизации от 2018 г. насам, с кулминация миналата година в протестите срещу наложеното забулване след убийството на Махса Амини.
В предсмъртната си криза капитализмът не само води до все по-голяма социална мизерия и опустошаване на планетата, като по този начин мотивира процесите на социална поляризация, но също така подчертава конфронтацията между съществуващите сили за господство на световния пазар с все по-големи дисфункции. Едновременно с това, че капитализмът изтласква труда и все повече затруднява материалното възпроизводство на живота ни, той ни превръща в пушечно месо в служба на интересите на една част от буржоазията срещу друга. В тази логика на междуимпериалистическа борба, Хамас действа с цел да попречи на сближаването между Израел и Саудитска Арабия, възпрепятствайки една нова регионална конфигурация в съответствие с напрежението между империалистическите блокове. Под знамето на «палестинската съпротива» тя просто се подчинява на нуждите на част от регионалната буржоазия. Палестинският и израелският пролетариат обаче са тези, които ще продължат да проливат кръв. Всяка отстъпка пред национализма, всяко зачитане на една нация пред друга в този процес, означава да застанем отba другата страна на барикадата срещу нашата класа, която няма родина и чийто единствен реален шанс да подобри условията си на живот е да се справи със самата система, която я заплашва, все по-открито. Израелско-палестинският конфликт няма да намери своето решение в създаването на единна двуетническа държава, нито в създаването на независима палестинска държава. Той може да бъде решен само чрез революционен процес, който скъсва с всякаква нация и всякаква граница.
Когато през нощта прозвучат сирените на противовъздушните сили и израелските и палестинските военни апарати държат населението си като заложници под бомбите, ние, революционерите, се противопоставяме на това варварство с всички сили. На знамената на национализма, без значение какъв цвят са те, ние се противопоставяме със съвместната борба на палестинските и израелските работници. За израелците най-върлият им враг е еврейският държавен апарат, точно както Палестинска автономия и Хамас са непримирими врагове на палестинците. Само чрез пряк сблъсък с тях те ще могат да се измъкнат от адския лабиринт, в който се намират. Накратко: на империалистическата война – а тя е именно такава – може само да се противопоставим като я превърнем в класова война.
